“ДЪЖДОВЕТЕ” ИЛИ ЗА ПЪТЯ МЕЖДУ РАЗПЯТИЕТО И ГРОБА

Последната стихосбирка на поетесата  Валентина Радинска, носеща емблематичното заглавие “ Дъждовете”, е посветена на сина й Степан, който си отива от този свят преди 4 години. Книгата представлява своеобразна лирическа изповед, пропита с приглушения, но осезаем  порой на болката. Налице е поезия, артикулираща в крайните си граници трайното усещане за страдание, обемащо в себе си пътя от абсурдната и неприемлива действителност до безкрайните спирали на самопознанието. Без съмнение можем да кажем, че голяма част от стиховете експлицират по свой  начин идеята за преходното и необратимото и са своего рода индикатор за един трагически неразрешим релативизъм, изравнил полет и потъване, раждане и смърт. Анатомизираният до мигове живот провокира равносметката, намерила поетическото си въплъщение в строфите:

До седма пот, до сетен Страшен съд –

върти се  центрофугата на дните:

от ден към нощ, от нощ към ден политам

тъй, както за последен път летят…

(“ Упражнение – II “)

Или:

Ще трябва да приключа с тази в себе си,

която

имаше дете, не спеше нощем, за да слуша –

диша ли врабчето й със дробове свистящи,

и късаше деня на тънки ленти –

за всичко да й стигне ( но не стигаше );

…………….

Все някой ден

ще трябва да приключи с тази в себе си….

( “Ще трябва да приключа…”)

Ситуирана в преизподнята на собствената си скръб, където самото съществуване бива преживявано като бавно и обречено, поетесата прави логичната констатация:

Но работата не е там: как да излезеш

от Долината на скръбта,

а – накъде да тръгнеш после.

(“Аз зная пътя за излизане…”)

Всъщност мотивът за обречеността присъства доста настойчиво в черно-бялата поетическа палитра на стихосбирката. В стихотворението “Упражнение III” мотивът е вплетен в идейното ядро чрез образа на отиващия си напразно живот, за да продуцира гневния монолог на личността, виеща до Бога “със нокти, със зъби” и ярост. Именно тази личност ще въкликне в сихотворението “Дъждовете”:

И се сбъдва посред всяка буква в Свещената книга –

всеки помисъл, жест, всеки грях, всеки страх ни

застигат.

Дъждовете валят, като в треска се моли капчукът…

Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат.

Тук обаче гневната нотка сякаш е изчезнала, внушението за човешката обреченост е постигнато чрез нервозното повторение “Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат”.

Като лайтмотив в цялостната оркестрация на стихосбирката се откроява образът на смъртта, репрезентиран в различните си хипостази. В стихотворенията “Всичко”, “Стаени”, Дъждовете”, “Вечеря” мотивът присъства чрез образите на нощта, свързани с атмосферата на  самоизолация на „Аз”-а. Нощта “дезинфекцира със снеговете отвесни” “луминисцентния въздух на март”, “в полунощния час се усеща дъхът” на смъртните. Това е времето, когато опитите за усмивки като инсулти изкривяват човешките лица, татул, пелин и арника от бездните повяват, а хората се разтрошават на подробности и обстоятелствено се разплискват, “залутани из свойте междуредия, препъвани от точки и тирета”, докато се разпаднат на “подсказуеми, на нарицатени и на причастия”. Всеки стих, всяка строфа се оказват изключително натоварени със символни значения. Отвъдното е изговорено чрез “тарантулите на думите” в “семантиката на студа”. Между разпятието и гроба “чака пропаст с дъх стаен и дъното й смъртоносно свети”. В пространството на противоречията се срещат индивидуализмът и универсумът, но и диалектически непримиримите съзнателно-подсъзнателни стихии в човешката душа. Създава се усещането за свят, който апокалиптично се разпада на фрагменти, “на днес, на утре, на вчера и на никога”, а лирическата душа стои на прага между дявола и дълбокото синьо море, за да изживее болестта, наречена “утре”.

В  идейно-тематичния репертоар на стихосбирката се откроява и образът на пустинята, вписващ се по категоричен начин в литературната традиция като архетипен модел. Водещи моменти в идеите, експлицирани чрез този образ, са изпитанието и странстването, покаянието и междинното звено по пътя на възстановяване на загубеното общение с Бога. “Тъкмо тези конкретизации на символа по-късно ще осигурят асоциирането на образа на пустинята с аскетичната доктрина.” В стихосбирката на Валентина Радинска пустинята е преходното място, топос на изпитанията, изпитанията, които “Аз”-ът носи на плещите си и понася всеки ден “сред пясъчни бури”, за да прозре “под слънцето зло”, че всичко е напразно.Тук дори животворните образи като слънце, любов и дъжд са определено негативно конотирани – слънцето е зло, а любовта убива, заекващият дъжд разболява лятото. Няма го символистичния тих и пролетен дъжд, “настойчива и тиха” при Радинска вали само смъртта, за да попият като капки дъжд в пръстта хората, “защото българската пръст така е жадна”. Всяка възможност за щастие е заличена, оптимизмът няма място в този свят и как би могъл да се прокрадне след загубата на най-ценното и съкровено в живота на една майка, принудена  да погребе детето си, а с него и част от себе си. И все пак възкликва поетесата “не спира земята. Не свършва светът!” и тя пак е жива, “жива и необичана”, за да дочака пролетта, когато най-много боли, защото всичко се събужда, освен детето й.

Стихосбирката на Валентина Радинска е доказателство за това как по парадоксален начин болката и страданието раждат красивите поетични форми. В стиховете основен конституивен елемент е разгърнатата метафора. Налице е поезия с прецизна оркестрация и пълноценно използване на потенциалните възможности, които дава свободният стих. С абсолютна убеденост мога да призная, че прочитът на “Дъждовете” бе за мен своеобразен катарзис на духа и миг-прозрение, напомнящ, че всички сме “ловци на дъждове”, преминаващи през сезоните на този живот.

ФУНКЦИОНАЛНОСТ И КАТЕГОРИАЛНОСТ НА ВОКАТИВА В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Според Иван Дуриданов в българско езикознание са се оформирали две своеобразни постановки, в чиято основа са залегнали различни по същество дефиниции за понятието „падеж”. „Едното от тях изхожда от наличието на морфологична форма на имената за изразяване на отношенията им към други думи в изречението, според другото падежът е изобщо отношение на името в изречението без оглед на характера на граматическите средства за изразяване на това отношение, без да е необходимо наличието на морфологичен показател”. Като подкрепящи първото схващане Дуриданов визира езиковедите П. Калканджиев и Н. Костов. Що се отнася до втората теоретична платформа, тя е застъпена в „Граматика на българския език” на Ст. Младенов в съавторство със Ст. П. Василев. Винаги оригиналният Ал. Т.-Балан пък изтъква факта, че разглеждането на казусите, свързани с характерологията и типологията на падежния конструкт, трябва да се „абстрахират” от тяхната чисто морфологична или чисто синтактична интерпретация, тъй като рамката на падежния модел фокусира в себе си аспекти от вариативен характер – морфологичен, синтактичен, семантичен, словообразувателен и т.н. Така или иначе за пълноценно функционираща категория падеж в съвременния български език не можем да говорим, като се съобразим със силното оредяване на маркираните падежни форми в именната система. Категорията е напълно изчезнала при прилагателните и числителните имена, а при местоименията се наблюдава редуциране с подчертано аналитичен характер. Имаме предвид изместването в употребата на винителната и дателната форма от немаркираната именителна форма, т.е. както отбeлязва И.Куцаров „тенденцията към неутрализация на падежите…е очевидна, като при това не нарушава комуникацията”. При съществителните имена, и то най-вече при личните, интерес представлява т. нар. вокатив – звателните форми, които традиционното езикознание приема като единствения същински падежен остатък в съвременния български език заедно с местоименните въпросителни форми когото, на когото (комуто) и техните производни. В този смисъл става актуален проблемът за категориалната принадлежност на вокатива. Известно е, че падежният формално-семантичен модел се изгражда основно от два елемента – управител и управлявана дума, респективно той се реализира благодарение на субординацията между членовете на модела. Структурно-семантичната валентност на управителя, както и неговият семантичен потенциал предполагат конкретната семантика на падежните грамеми. Семантичността е пълноценна  при наличието на управител – при отсъствието на такъв имаме само сигнал за падежна грамема. Звателните форми, от своя страна, не предполагат синтактични отношения, изключва се съществуването на вокативни модели с какъвто и да било управител – глаголен, субстантивен и т.н. Съгласно това при тези форми не може да се говори за същински падежни отношения, което, от своя страна, разколебава ситуирането на вокатива в морфо-синтактичната категория падеж.

В диахронен аспект няма разлика в структурно-функционалното репрезентиране на звателните форми. В старобългарския език звателният падеж функционира като обръщение и няма синтактично отношение към частите на изречението. Специални форми има само при съществителните от вокалните основи в мъжки и женски род, единствено число. В съвременния български език звателни форми притежават някои лични съществителни имена от мъжки и женски род в единствено число. При съществителните имена от мъжки род са наследени две окончания: от старите о-основи и у-(ю-) от старите u-основи, с изключение на съществителното господ, при което се е запазило старобългарското окончание за звателен падеж  /-и/, например: отец-отче, брат-брате, Иван-Иване, учител-учителю, цар-царю и т.н. Съществителни, които имат вметнат гласен -ъ, в звателна форма го изпускат, например: Петър-Петре, Димитър-Димитре. Съществителните, които имат неопределена форма за единствено число, завършваща на /-к, -х, -ж, -ч, -ш, -ц/ или имат наставка /-ин/, образуват звателни форми с -о, например: юнак-юнако ,сиромах-сиромахо, гражданин-гражданино, българин-българино. Имената от мъжки род, окончаващи на /-а, -я, -о, -и, -ой/, нямат вокативни форми, например: Христо, Благой, Илия, Добри и т.н. При съществителните имена от женски род освен обичайната флексия се среща и окончание при имената, образувани с наставка -ица, например: баба-бабо, Елена-Елено, жена-жено, царица-царице, кумица-кумице, Зорница-Зорнице. Окончание е възприето при умалителните женски имена (Иванке, Анке, Стоянке и т.н.), а съществителните, завършващи на съгласен, не притежават звателни форми. При прилагателните имена частично е съхранена звателната форма, която съвпада със старите дълги форми с флексия . Така например все още са фреквентни употреби от типа мили синко, млади момко и др. Става ясно, че вокативът няма форми за всички имена, като при това много често в ситуация на синтагматична неутрализация той може да бъде заменен от номинативна форма. Сферата на действие на звателните форми е ограничена до употреби само към второ лице. Същевременно понижената фреквентност на употреба на звателни форми при личните собствени женски имена свидетелства за тенденцията към постепенно ограничаване на вокатива в съвременния български език. Владимир Шмилауер, за когото падежът представлява словоизменение на думата, определя вокатива като изолиран падеж. Според Христо Първев поначало звателният падеж се разглежда като жива категория, но с оглед на функционалната му принадлежност по-правилно е да се говори само за звателни форми. Л. Андрейчин, от своя страна, отбелязва, че употребата на звателната форма “за израз на обръщение, а не на синтактично отношение – я прави изобщо нетипична за падежната система. Нейното изчезване в руския език не би могло да се вземе за характерен признак на аналитизъм, както и наличността й днес в българския език не би могла да се вземе като типичен остатък от синтетизма. Самият факт, че в български и руски език тази форма има различна съдба в сравнение с останалите падежи, показва, че тя не може да се разглежда наравно с останалите падежни форми.” В духа на Андрейчиното е становището на Петър Пашов, че ”звателната форма не е падеж, затова и не споделя съдбата на падежите”. Според Балан при вокатива липсват същински падежни отношения, тъй като той функционира като обръщение и не може да бъде разгърнат в рамките на една синтактична конструкция, компонентите на която се свързват чрез синтактичната връзка управление.

Подчертано емотивната природа на тези форми, експлицираща понятийните категории императивност и умалителност, ситуира вокатива много по-близо до лицето, отколкото до падежа. Солидаризираме се с твърдението на Илияна Гаравалова, че “за разлика от падежните, звателните форми се отнасят не към когнитивната (познавателната), а към апелативната функция на езика”. Поради изтъкнатите причини допускаме, че при личните съществителни имена съществува още една морфологична категория, която условно ще наречем “апелативност”. В рамките на категорията се противопоставят две грамеми – грамема звателност и грамема незвателност. Маркирана е звателната форма (по-горе посочихме морфемите), а незвателната форма е немаркирана – тя съвпада с основната форма. Семантичното съдържание на категорията се основава на способността на явленията, означени с имена, да идентифицират лицето (предмета), на което се говори. Във връзка с изложената дефиниция е нужно да се направи следната уговорка – с оглед силното редуциране на маркираните звателни форми в живата реч, както в книжовния език, така и в разговорния, основната форма на името поема семантичните функции, имплицирани във вокативния модел, например: – Мария, ела тук! вм. – Марийо, ела тук! ; – Калин, би ли отговорил на въпроса? вм. – Калине, би ли отговорил на въпроса? Процесът е характерен най-вече за съществителните собствени имена поради пейоративното възприемане на маркираните им варианти. Във връзка с активния развой на тази теденция книжовната норма изисква актуализация, съобразена с живите лингвистични модели.

В заключение още веднъж ще формулираме отстояваните от нас становища:

1. Приемаме, че падежът е морфо-синтактична  категория (или поне не е класически тип морфологична категория), тъй като падежният модел се реализира благодарение на управлението.

2. Солидаризираме се с твърдението на Ал. Теодоров-Балан, че при звателните форми липсва същинско падежно отношение и те функционират като обръщение.

3. На тази база ще отстояваме позицията, че вокативът не принадлежи към категорията падеж. Според нас формално-семантичното противопоставяне звателност (вокативност) ~ незвателност  при съществителните имена конструира автономна двучленна морфологична категория, която работно наричаме апелативност.

4. Мнението ни е, че не е далеч денят, в който българската книжовна норма ще се съобрази с живите лингвистични модели и ще кодифицира немаркираните звателни употреби от типа Мария, ела тук!, Господин председател, здравейте!

Библиография

  1. Гаравалова 2003: Гаравалова, И. Наблюдения върху “правилността” на грешките, допускани в писмената реч на учениците от ромски произход на морфологично равнище. – В: Балкански идентичности,  т.  IV, С., 2003.
  2. Дуриданов 1954:   Дуриданов, Ив. Понятието «падеж» и въпросът за българското склонение. – В: Български език,  1954,  кн. 2,  с. 145–150.
  3. Куцаров  1999: Куцаров, Ив. Тенденции към аналитизъм. – В: Съвременен български език. Морфология, С., 1999, с. 310–315
  4. Андрейчин 1952: Андрейчин, Л. Към въпроса за аналитичния характер на съвременния български език. – В:  Български език,  1952,  кн. 1-2,  с. 20–35.
  5. Пашов   1989: Пашов, П. Практическа българска граматика, С., 1989.
  6. Първев 1965: Първев, Хр. Звателните форми на собствените лични женски имена. – В: Български език и литература, 1965,  кн. 6, с.  3–14
  7. Šmilauer   1966: Šmilauer, V. Novočeská skladba. Praha 1966
  8. Теодоров-Балан 1954: Теодоров-Балан, Ал. Българско склонение. – В: Български език, 1954, кн. 1, с. 40–61
  9. Теодоров-Балан 1954: Теодоров-Балан, Ал. Граматични разногласия. – В: Български език, 1954, кн. 3, с. 203–219