ЛЕО ШПИЦЕР

      В началото на XX век в сферата на езикознанието по забележителен и иновативен начин се откроява името на Лео Шпицер, по-известен като основоположник на т. нар. генетическа (или психологическа) стилистика, експлицираща стремеж за оползотворяване на новите знания, свързани с психологията на речта във всичките й форми. Генетическата стилистика  е пряко свързана с философията на Б. Кроче и неговата основна естетическа категория – интуицията: форма на индивидуалните познавателни актове и форма на всички творчески актове. В тази връзка Кроче предпочита корелацията поетичен език: логически, концептивен език и подчертава, че „поетическият език не е предназначен за всеобща комуникация, но затова манифестира преживения от човека свят и задача на стилистиката е да изследва именно тази негова същност. Стилистиката трябва да се стреми към проникване в произведението като неделимо цяло, в центъра на което се намира духът на вътрешния му създател и организатор, или първопричината“ (цит. по Попова 1994, с. 113 – 114). Именно поради тази причина К. Фослер – един от теоретиците на неоидеалистите, смята, че езикът не трябва да се изучава, следвайки движението от най-малкия елемент – звука, към най-големия – изречението, а обратно – „от стилистиката към синтаксиса, а по-нататък към флексията и фонетиката“ (цит. по Попова 1994. с. 115 ). Генетическата стилистика изразява по своеобразен начин идеята за акцентуването не върху отделния лингвистичен факт, а върху връзката между фактите: силата, която прави от езика жива реч. Трябва да се отбележи и фактът, че К. Фослер се опитва да въведе понятието на Х. Паул психологическа категория като корелативно на граматическа категория. Ефектът от транспозициите на граматическите форми съответства на психологическите категории, като критерият за този ефект е контекстът, а не нормата.  Много интересно е твърението на Фослер, според което в един и същ език синоними не съществуват. Според В. Маровска става въпрос за догадка, кореспондираща с интепретирането на субстанцията и формата при Ф. дьо Сосюр.

      Като последовател на Фослер, Лео Шпицер се осланя на изследователска техника, на чиято база формални детайли от текста се интерпретират социално-психологически, всеки реализиран звук или езикова форма е различна от всяка друга, като е необходимо да се подчертае, че този й уникален характер не предполага липсата на общи единици. Ключово за подхода на Шпицер е понятието стилистично отклонение. Самият той дефинира стилистичното явление като „индивидуално-стилистично нарушение на нормата“. Установявайки лингвистичните параметри на определени отклонения в речта, той търси т. нар. от самия него духовен етимон, който открива етимологичния корен на дадено семейство думи. Така например в студията си „Ефектът на сурдинката“ (L’effet de sourdine), посветена на творчеството на Расин, Лео Шпицер се интересува от всички лингвистични знаци на белязаност на Расиновата реч, определени като „отказ от щастието на сетивата“. Ако именно този отказ е имплицитна репрезентация на психологическия етимон на особеностите на Расиновия стил, то като негови езикови признаци са диференцирани фреквентната употреба на неопределителните членове un/des или на показателни местоимения там, където обичайно се предпочитат притежателни.

      В една от късните си книги „Опити върху историческата семантика“ (New York, 1948) интересът на Л. Шпицер е насочен към думи, които преминават в обществения език след като са семантизирани в определени поетически или философски контексти. Той определя събраните в труда си статии като „контрапункт“ на по-ранната Romanische Stil- und Literaturstudien, подчертавайки, че ако в Студиите „протагонисти са индивидуалните писатели, чиято литературна самотност е изучавана чрез написаните от тях думи и чрез самобитния им стил, тук [в Опити…] протагонисти са самите думи, такива, каквито ги употребяват авторите от различни периоди. Или, ако прибегнем до една дихотомия, изнамерена от Фослер, очевидно е, че „тези думи трябва да се разглеждат надличностно, и, че личностите, белязали със своя отпечатък тези думи, могат да бъдат само тези на цивилизациите, макар последните да са били оформени и оцветени от индивидуалните личности, които все пак само дават израз на общите чувства на своите цивилизации“ (цит. по Starobinski 1970).  Изследванията на Шпитцер по историческа семантика имат за цел да проследят промените в значенията на думи или изрази, общи за “основните западни езици”. В труда си „Sviluppo di un metodo. // Cultura neolatina, Anno XX “ (1960) авторът твърди, че съвременни думи като ambiente, ambiance, environment, Umwelt  (обкръжение или природна среда)  могат да бъдат изведени от гръцкото схващане за perie’hon (пространството или въздухът, който ни обгражда). По този начин Шпицер генерира идеята за европейското семантично койне, представящо четири различни исторически стила или семантични изрази на цивилизационни форми (гръцка, римска, еврейска и християнска), които са се насложили една върху друга. Интересът на автора към историческата семантика е провокиран още през 1933 год., когато обект на етимологично изследване за него е думата „раса“. Той извежда думата от  ratio, като в Storia della parola “razza” („История на думата раса“) на “крепостта Европа”, както гласи военната нацистка формулировка, Шпитцер противопоставя друга – на логоса (Шпитцер 1966b: 230).  Във въведението към студиите по историческа семантика Шпитцер подчертава разликата между своя метод и този на “маестрото от Грац” – Хуго Шухарт: „Да не се вземе предвид значението на учените думи би било равнозначно просто да се захвърли всичко това, което се отнася до семантичното съдържание (il contenuto senamtico) на нашата цивилизация” (Шпицер 1966b: 221). Вниманието на Шпицер е насочено към религиозната и философска рефлексия, а не към етимологията, респективно историята на думите, както е при Шухарт.

      В определени аспекти Шпицер се доближава до възгледите на Хумболд. В тази връзка показателно е твърдението му за наличие на спиритуален опит, отложен в езика, което се доближава до идеята за езика като енергия или за вътрешната форма на думата у Хумболд, актуализирана в началото на ХХ в. от Карл Фослер.

      Лео Шпицер е автор на множество трудове, сред които се отличават: Linguistics and Literary History, Princeton (New Jersey): Princeton University Press, 1948 („Лингвистика и литературна история“), Essays in Historical Semantics. Testimonial Volume in Honor of Leo Spitzer on the Occasion of his Sixtieth Birthday. New York, 1948 („Есета по историческа семантика“), Critica stilistica e semantica storica, Bari, 1966 („Критика, стилистика и историческа семантика“) и т. н. Във всички тях авторът излага идеите си за стила като „индивидуалностилистично отклонение от нормата по силата на особения си статут в контекста на определено художествено произведение“. Със стремежа си да провежда стилистичния анализ като мащабно интелектуално и духовно начинание, осъществявано в светлината на неуморно питане за смисъла на четенето и писането, Лео Шпицер има значим принос за разширяването и обогатяването на обхвата на стилистиката на XX век.

БИБЛИОГРАФИЯ

 Ангелов 1985: Ангелов, Алгел. Психологическата стилистика на Лео Шпитцер. // Литературна мисъл, 1985, № 7.

Маровска 2001: Маровска, Вера. Стилистика на българския език. Пловдив. 2007

Попова 1994: Попова, Венче. Българската стилистика до 50-те години на XX век. София, 1994.

Шпитцер 1948: Spitzer, Leo. Essays in Historical Semantics. Testimonial Volume in Honor of Leo Spitzer on the Occasion of his Sixtieth Birthday. New York, 1948.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s