И аз във теб

И аз във теб

И ти във мен

Светът уж ставал по-добър

А ний не сме

Каквото бяхме

Светът не става по-добър

Дали ще сме

Това което

Прави света уж по-добър

Но всъщност “ний”

И “ние сме”

Не фигурира синтактично

А “бяхме”

„Няма и да бъдем”

Звучи по-точно лингвистично

*************

Advertisements

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА САТИРАТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ („Вашингтонската конференция” – Пролог)

Сатирата на Христо Смирненски е изключително безпощадна, тя излиза извън границите на националното, за да подложи на безкомпромисна дисекция утопично-мирогледните установки, свързани с американските (анти) хуманни визии и обещания.

Подобни внушения откриваме във „Вашингтонската конференция”. Още в пролога на тази „трагична, драматична поема” могат да бъдат забелязани елементи, експлициращи по своеобразен начин идеята за инферналното. В тази връзка показателни са цветовите решения, вплетени в художествената палитра на творбата. На сцената са представени:

  1. Зелени маси – макар да не създава усещане за негация, зеленият цвят фигурира в „Приказка за честта” и определено се свързва с дяволското, бидейки константен белег на портретната му характеристика; да припомним: „И Дяволът млъкна. Наля от абсента, / сърдечно се чукна със мен / и пускайки пушек на синкави ленти, / прониза ме с поглед зелен.” Зеленият цвят присъства и във „Великден”: „А със спокойни твърди крачки приближава се Юда. В лицето му са отразени много лица, но той е един. В малките му очички трептят зеленикави искри…”.
  2. Тъмнокървави завеси и мека виолетова мебел – цветове, репрезентиращи в съответния контекст усещането за смърт и гибел, а чрез преназоваването на червеното като тъмнокърваво, директно се отключват сетивата за ужасното.
  3. На централната маса са разположени разпятие, Библия и ваза с бели цветя – символите на вярата и покаянието. Белият цвят е откровена експликация на чистотата и непорочността и напълно се вписва в символиката на близко разположените предмети. Тук обаче възниква един изключително важен въпрос, чийто отговор би могъл да генерира контрадикторни смисли, а именно – какви са цветята?

Като метафора на постоянното раждане и прилив на жизнена енергия, растението се осмисля като първото стъпало в живота. Растителността е съвсем естествен символ на възможностите, които ще се осъществят от зърното, оттук и препратката към идеята за първичната Градина, което в контекста на разглежданата творба пряко кореспондира с образите на Библията и разпятието. Цветята в произведението биха могли да бъдат орхидеи, свързани с оплождането, но интересното в случая е, че с отрязването им идва и смъртта. В текста на Смирненски те са в своеобразното натюрмортно пространство и в този смисъл носят идеята не за жизненото начало, а за края. Подобно тълкуване е в тясна връзка със следващите предмети, описани в пролога – картините от общата война.

 Бяла може да бъде и лилията – символ както на непорочността, така и на изкушението или вратата на Ада. Тук могат да се напомнят Бодлеровите съответсвия на уханията й, които възпяват опияненията на разума и сетивата. Така или иначе, предположенията за флоралната разновидност са безбройни и не могат да обхванат рамките на настоящия текст. В случая от първостепенно значение е идеята, обемаща в себе си семантиката на откъснатото цвете като експликация на мъртвите форми, а не на виталното начало. Това, което става ясно е, че още в пролога е налице явно противоречие – от една страна присъстват символите на вярата, а от друга – на войната и смъртта.

Впоследствие разбираме, че във Вашингтон са се събрали страшни полебрани да се помолят на Христа за света и световния мир. Все идеи пречисти и хуманни! В един момент на сцената се появява огромна граната и учудените влъхви трепват в изумление, а главният сред тях уточнява: „Ах, не туй е граната, / ужасна и грамадна. / С хилядо земни братя / тя зверски безпощадна, / за миг би се справила”. Следва уточнението: „Каква проклета сила! Но все пак твърде мила.” – очевиден парадокс, изговорен през типичния за поета хумористично-саркастичен дух. Връщайки се отново към пролога, установяваме, че всъщност се генерализира представата за войната и вярата в Бог като еквивалентни понятия или по-точно вярата като средство за манипулация, което автоматично води до десакрализация на Светото писание. Поетът е безпощаден, той излага на обществения стълб на позора представителите на всички социални прослойки, за да демаскира порочността и покварата на хората от новия век.