Кутия за сънища II – още един банален опит

***

Сводница проклета е съдбата..

Тази вечер луната беше кръст, огромен, сияещ кръст. Стои зловещата луна, прикована там на небето…и кървавочервена те гледа с изкривена усмивка…Дали това беше предвестник на някакво нещастие?

Винаги, когато нещо подобно се набиеше в съзнанието й, тя се опитваше да го обясни чрез суеверни практики. Човекът е странно същество. Осланя се на митове, легенди, върти се три пъти, ако види черна котка, а всъщност квалифицира себе си, в повечето случаи, като хомо религиозус… Но в крайна сметка винаги сме били изтъкани от противоречия. Именно в това се състои очарованието – човешкото противоречие.

Няколко дни по-късно тя стоеше на един стол, пушеше цигара, тялото й беше мокро, влажно, мръсно…дали от страстта, която вече бе обхванала душата й, дали от вечерната мараня…а може би и от двете по малко…Странна амалгама от подтискащи физическия й комфорт усещания. Пушеше и мислеше, че щастието й тази вечер е заключено тук – в тази малка, задушна, прашна стая… Нейното щастие! За него беше готова да убие човек! Нейното щастие обаче… всъщност беше в другата стая и разговаряше със своето щастие… Колко банално… Димът за миг притъпи сетивата й, виното също помогна, макар и разредено с бучка лед, което „красноречиво” показва липса на всякаква естетика и добър вкус. Ала, след като премина ефектът на евтините опиати, тя отново попадна отрезвена в малката стая, леко задимена…със завеси, пропити от алкохол, а нейното щастие все така диреше и се опитваше да спаси своето…неговото си…а това не беше тя…

Дали?

…а всъщност дъното е пътят към катарзиса.


Advertisements

СЕМАНТИКО-ФУНКЦИОНАЛНО ОСМИСЛЯНЕ НА РЕЛАЦИЯТА ВОКАТИВ-ИМПЕРАТИВ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Настоящият текст е посветен на релацията вокатив–императив, като избраният  изследователски проблем намира своите основания в наличието на функционално-семантична дифузия между двете грамеми на морфологичните категории падеж и наклонение. В изложението, съобразявайки се с ограниченията на регламента, ще се опитаме да обосновем възможността за взаимодействие на двата типа форми.

Въпросът за категориалния характер на звателните форми, както и тяхното структурно-функционално репрезентиране в съвременния български език, е разглеждан, макар и само декларативно, в редица изследвания. Владимир Шмилауер, за когото падежът представлява словоизменение на думата, определя вокатива като изолиран падеж. Според Христо Първев поначало звателният падеж се осмисля като жива категория, но с оглед на функционалната му принадлежност по-правилно е да се говори само за звателни форми. Л. Андрейчин, от своя страна, отбелязва, че употребата на звателната форма “за израз на обръщение, а не на синтактично отношение – я прави изобщо нетипична за падежната система. Нейното изчезване в руския език не би могло да се вземе за характерен признак на аналитизъм, както и наличността й днес в българския език не би могла да се вземе като типичен остатък от синтетизма. Самият факт, че в български и руски език тази форма има различна съдба в сравнение с останалите падежи, показва, че тя не може да се разглежда наравно с останалите падежни форми.” Становището на Петър Пашов е, че ”звателната форма не е падеж, затова и не споделя съдбата на падежите”. Според Балан при вокатива липсват същински падежни отношения, тъй като той функционира като обръщение и не може да бъде разгърнат в рамките на една синтактична конструкция, компонентите на която се свързват чрез синтактичната връзка управление.

Подчертано емотивната природа на тези форми, имплицираща понятийните категории императивност и умалителност, ситуира вокатива много по-близо до лицето, отколкото до падежа. Солидаризираме се с твърдението на Илияна Гаравалова, че “за разлика от падежните, звателните форми се отнасят не към когнитивната (познавателната), а към апелативната функция на езика”. Поради изтъкнатите причини допускаме, че при личните съществителни имена съществува още една морфологична категория, която условно ще наречем “апелативност”. В рамките на категорията се противопоставят две грамеми – грамема звателност и грамема незвателност. Маркирана е звателната форма, а незвателната форма е немаркирана – тя съвпада с основната форма. Семантичното съдържание на категорията се основава на способността на явленията, означени с имена, да идентифицират лицето (предмета), на което се говори. Във връзка с изложената дефиниция е нужно да се направи следната уговорка – с оглед силното редуциране на маркираните звателни форми в живата реч, както в книжовния език, така и в разговорния, основната форма на името поема семантичните функции, имплицирани във вокативния модел, например: Мария, ела тук! вм. – Марийо, ела тук! ; – Калин, би ли отговорил на въпроса? вм. – Калине, би ли отговорил на въпроса? Процесът е характерен най-вече за съществителните собствени имена поради пейоративното възприемане на маркираните им варианти.

В изследването си, посветено на синтактичните средства за изразяване на повелителност в съвременния български език, Красимира Чакърова отбелязва, „че обръщенията са елементи в изказването, “чиято основна функция е да осигури контакт с адресата, като посочва, че именно към него говорещият отправя някакъв призив (апел). Почти всички автори отбелязват факта, че функцията на обръщението е доста близка до функцията на императива”. Подобни констатации провокират изследователския интерес в търсене на семантико-функционална обвързаност между синтетичните форми на императива и маркираната звателност при имената. Известно е, че морфологичната категория наклонение „се основава на отношението на говорещото лице към действието” (Куцаров 1999: 405). Грамема повелително наклонение генерира субективномодална оценка и изразява действие, което се извършва по волята на говорещото лице. Формални показатели на императива са морфемите: и, –й; –ете, –те; нека, нека да, да. Обект на настоящото изследване са синтетичните форми на повелителното наклонение, тъй като от семантично гледище те демонстрират по-тясна връзка с вокативността. Необходимо е да се отбележи , че в съвременното езикознание са залегнали различни теоритични постановки, изразяващи идеята не само за формалната несъотносимост между простия императив и аналитичните конструкции на повелителното наклонение, но и такива, които акцентират върху модалната несинонимност и семантичната автономност на двата типа форми. „Определено може да се твърди, че синтетичните повелителни модификатори са единственият ред граматични форми, чиято принадлежност към ядрото на императивното микрополе се приема безрезервно от всички изследователи” (Чакърова 2009: 22). Те се отличават с най-голяма функционална активност и същевременно експлицират най-отчеливо значението воля на говорещото лице. Сферата на действие на простия императив е ограничена до употреби само за второ лице в единствено и множествено число. Функционалното репрезентиране на вокатива като обръщение го ситуира много близо до функцията на повелителното наклонение, тък като звателните форми са насочени винаги към второ лице единствено число. Това, от своя страна, предполага наличието на поне двама участници в комуникативния акт – говорещ субект и адресат, към когото/който е насочено изказването. Много често при употреби, свързани със спонтанни форми на волеизраз, вокативът може да замести императива, поемайки семантичните му функции. Такива случаи са характерни преди всичко за разговорната реч, „като твърде важна в подобен ситуативен контекст е ролята на интонацията, както и на паралингвистичните средства” – срв. напр. :

Събеседници обядват:     1. Гергано (посочва мъжът към бутилката вино)!

                                            2. Да, да (жената подава бутилката вино).

Аналогични употреби на звателните форми откриваме и в художествената литература – срв. напр. :

Господарю! – проплака Липа и се обърна с умоляващи ръце към властела (= моля те, не го наказвай) /Ст. Загорчинов/.

Ангелино! (=спри, не тръгвай) – обърна се уплашено баща й и прекъсна молитвата си /Е. Пелин/.

В ексцерпираните примери звателните форми функционират в специфичен контекст, извън който те не биха могли да реализират значението, имплицирано във вокативния модел. Важно е да се отбележи, че тук не става въпрос за императивност, “предавана посредством форма”, в случая звателна, „с друго основно значение в особени условия на функциониране”. Както отбелязва Кр. Чакърова, „императивността в семантиката на вокатива е негово секундарно значение, като се има предвид, че той се реализира в изреченски обръщения, а тяхната основна функция е да посочват” (Чакърова 2009: 120)  „адресата на такива команди от страна на говорещото лице като: Приеми информацията! Предай информация! Извърши следното…! Позволи Х да извърши следното…!” (Ницолова 1984: 42). От настоящото изложение стигаме до извода, че  интонацията като суперсегментно явление на речта се явява обединяващ функционален признак на вокативните и императивните форми, тъй като и двете се характеризират с „особена възклицателна интонация” (Станкевич 1974: 369). Именно тя се оказва един от главните елементи на изказването, тъй като интонационната реализация може да генерира контрадикторни смисли у слушателя, респективно различно дешифриране на езиковото съобщение. Причина за пейоративното възприемане на маркираните звателни форми на собствените имена много често са интонационните особености на конкретния комуникативен акт. Така например в зависимост от интонацията изречението „Атанасе, подай ми чашата с кафе!” може да изразява молба, заповед, наставление и др. под.

Същевременно в разговорната реч, с оглед на контекста, вокативът, подобно на синтетичния императив, може да образува изречение – срв. напр. :

Марийо! (баща вика дъщеря си, жестикулирайки с ръка).

Идвам (отговаря дъщерята).

Разбира се, в тези случаи, освен интонацията и контекста, от значение за пълноценния комуникативен акт са и невербалните паралингвистични средства като мимика и жестикулация, които „компенсират, или синхронизират вербалните сегменти”. Както отбелязва Андреана Ефтимова, те „са свързани със съдържателната страна на израза”, т.е. допълват, подчертават, онагледяват и т.н.

В художествената литература също могат да бъдат открити подобни употреби на звателни форми, които образуват самостоятелни изречения, напр. :

Той излезе на пруста и извика: – Калине! Ка-лине! / – Аз, господин подпоручик! – обади се сънлив глас откъм хана (Й. Йовков);

Старецът събра всички сили и извика: – Невесто! / Бурята задави немощния му глас. / – Невесто! – повтори той, но не можа и сам да се чуе (Е. Пелин);

Около главата му бръмчеха рояк мухи. / – Йордане, Йордане! – викна му дядо Матей и го бутна по рамото. / Дядо Йордан не се помръдна (Е. Пелин).

С оглед на изложеното дотук стигаме до извода,  че съвместното функциониране на вокативни и императивни форми притежава висока валентност. Ще илюстрираме накрая тезата си с няколоко примера, ексцерпирани от художествени текстове:

Мълчи, сине, мълчи – казваше старецът, като триеше сълзите му, – те скоро и дяда ти ще бият (Е. Пелин);

Пий, бе Палю! Жаба на сухо кряка ли бе… (Е. Пелин);

Инспекторе, вдигнете трупа веднага…Няма да допусна никакъв следовател и глупави истории по съдилищата… (Д. Димов);

Даскале, месо ти го давам, кокали ми го върни: човек да го направиш (И. Вазов).

БИБЛИОГРАФИЯ

 

1. Андрейчин 1952: Л. Андрейчин. Към въпроса за аналитичния характер на съвременния български език. – В:  Български език,  1952,  кн. 1-2,  с. 20–35.

2. Гаравалова 2003: И. Гаравалова. Наблюдения върху “правилността” на грешките, допускани в писмената реч на учениците от ромски произход на морфологично равнище. – В: Балкански идентичности,  т.  IV, С., 2003.

3. Ефтимова, ел. източник: А. Ефтимова. Невербални (паралингвистични) средства в публицистичните телевизионни предавания http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:Lv9CJZ0ZmScJ:liternet.bg/publish9/aeftimova/neverbalni.htm+%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%B2%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8+%D0%BC%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg

4. Куцаров  1999: Ив. Куцаров. Съвременен български език. Морфология, С., 1999, с. 405.

5. Ницолова 1984: Р. Ницолова. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София, 1984.

6. Пашов   1989: Пашов, П. Практическа българска граматика, С., 1989.

7. Първев 1965: Хр. Първев. Звателните форми на собствените лични женски имена. – В: Български език и литература, 1965,  кн. 6, с.  3–14.

8. Šmilauer   1966: V. Šmilauer. Novočeská skladba. Praha 1966.

9. Чакърова 2009: Кр. Чакърова. Императивът в съвременния български език. Пловдив, 2009.

КУТИЯ ЗА СЪНИЩА I

Всяка история си има някакво начало. Всяка история има сюжет, фабула, безброй малки и не толкова малки кулминации. Има си развръзка, край, а после идва добрата стара носталгия, за да отрови душата с онова разяждащо (само) съжаление, за да покани в душевните будоари…с цялата си прелест…самотата. И така до края на света. Животът – банален, обичан, отричан, е една малка историйка с всичките си сюжетостроителни елементи, а понякога, съпътстван и от митове, се превръща в митологема. Ето Омир, Шекспир и Христос! Безброй въпроси, ярки ореоли и няколко въздишки. Слагам всичко в онази малка кутийка за сънища, която си измислих, за да избягам от хората, от мислите, от себе си.

Прав е Зигмунд Фройд – толкова много изтласквания и толкова малко вдишвания.

А аз се задушавам!

Кога ли идва инспирацията?

Идва ли изобщо?

Или си измисляме своите малки истории…толкова незначителни, колкото сме и самите ние. Именно заради това…ги правим грандиозни, увековечавайки ги на платно, на лист хартия, струна на виола, клавиш на пиано и тогава гениално, почти колкото благородния порив, породил мисълта, възкликваме: Ето това е изкуство! Та какво разбираме ние от изкуство, от божествен промисъл? Слагаме си непрестанно маски, за да се скрием от себе си. Издигаме мостове към Другия и сами ги унищожаваме.

Човекът не е създаден, за да гради.

Човекът е измислен, за да разрушава и в това се корени генералният механизъм на т. нар. еволюция. Деструкцията на индивида ще бъде нейна висша форма.

Къде са сега философите?

Тези празнословни самозванци, окичили се със сакралното прозвище, което не е нищо друго, освен откровена експликация на егоцентричните им същности. Всички сме такива. Ние живеем, за да си измисляме истории и да ги разказваме.

В началото бе словото.

Къде са поетите?

Къде е Данте?

Пази ме, талисмане мой! Къде е Пушкин?

Те всички са с Вергилий. „Надежда всяка тука оставете” – гениално!

Аз просто искам да потъна в Лета…