„И ДВЕТЕ ТИ ЛИЦА, КОИТО АЗ ОБИЧАМ” (Метафора на спомена или генеалогия на вечното завръщане)

Последната изложба на българския художник Атанас Хранов носи съкровеното заглавие „И двете ти лица, които аз обичам” – портрети на любими жени. Зад сетивната привидност на живописните платна символично проблясват разнородни и трудно разгадаеми метафори на художественото инобитие. Идейно-емоционалният пласт в творбите предполага многостранна естетическа перцепция. В композиционен план като че ли осезаемо присъстват доминациите на фрагментарното, които обаче по своеобразен начин експлицират хомогенност и завършеност на творческия замисъл, въплътен в художественото послание на всяка една от картините. В тази връзка, необходимо е да откроим някои от символните образи, изграждащи, по сполучливия израз на Дьолакроа, „мост между душевността на художника” и тази на публиката. Именно чрез тях „художественото съдържание (духът) на произведението придобива (…) налично битие” (Джаджев 1999: 261). Разбира се, те не биха могли да се разглеждат поотделно и изолирано, а подлежат на херменевтичен анализ от позицията им на ингредиенти в конкретната творба, от различното им съчетаване на платното.

На първо място, в богатата палитра на експозицията се наблюдава една определена многопластовост на цветовете, която придава дълбочина и триизмерност на изображението. Като основни, сред цялата тази колоритност, се открояват червеното и черното. Асоциациите, които подобни цветови решения генерират, са изключително диферентни. От една страна, червеното може да бъде откровена експликация на любовта, виталността и страстта. В лексикалната система на евреите този цвят фигурира номинативно като думата „адом”, която семантично се свързва с „адама” или иначе казано – земя.Оттук и осмислянето на червеното като цвят, обвързан с идеята за живота. От друга страна, една възможна интерпретация би могла да се обвърже с цвета на сватбеното було, което във фолклорната сватба на различни народи, винаги е огненочервено. Семиотичният код маркира значения, свързани с женското начало – `тайнственото`, `непознатато`, `опасното` и т. н. Подобни символни внушения се откриват в картините на Атанас Хранов. В част от творбите му червеното реализира своите семантичи потенции именно чрез релацията жената – другостта – изпепеляващата страт.

Розово-червено е тайнственото цвете¹, което присъства в почти всички произведения, изобразяващи любимите образи. В някои от тях то само загатва полагането си в пространствените измерения на платната, в други – е един от открояващите се елементи на художествения замисъл. Като метафора на постоянното раждане и прилив на жизнена енергия, растението се осмисля като първото стъпало в живота. Растителността е съвсем естествен символ на възможностите, които ще се осъществят от зърното, оттук и препратката към идеята за първичната Градина. В контекста на настоящото изложение цветето дискретно напомня за отминалото време, осъществява едно своеобразно завръщане в интимно-битов аспект. Метафорично то се отъждествява със спомена и носталгичния копнеж по жената – другата – изпепеляващата страст, семантика, имплицирана, както вече стана ясно, в символиката на червения цвят.

Една от изключително интересните композиции в изложбата представлява абстрактен червен фон, на който сред цялото многообразие от светлосенки феерично са разположени разноцветни дамски обувки.

В образа на обувките е закодиран фалически смисъл, като, разбира се, техният сексуален контекст не е непременно явен, но чрез тази знакова натовареност  се продуцира представата за виталното начало. И в тази картина дискретно се появява тайнственото цвете, което е още един от фундаменталните елементи, служещи ни за дешифриране на съответната творба. Връзката на цветето с първичната Градина, дава повод за пресемантизирането му и отъждествяването на Градината с Жената, а оттук следва и интерпретацията, свързана с оплождането и фертилността. Следователно мистичното цвете в картините, обема в смисловите си полета идеята за тъждественност с любимата жена и едновременно с това се превръща в символ-атрибут на нейната феминност. В естетическото пространство на творбата се конструира един свят, чиито доминации се определят от функциите на Ероса. Самата картина е експликация на сладострастното начало, реактуализирано чрез спомена, посредством който става възможно увековечаването на  другото битие, сакрализиране на утопичното завръщане към отминалото време.

Друг символен образ, присъстващ в експозицията, е този на ябълката. В едно от платната се натъкваме на две зелени ябълки, до една от които, съвсем явно, се появява отново розово-червеното цвете. Като културно растение ябълката корелира с богинята на плодородието Деметра и с богините на любовта и брака Афродита и Хера. Трябва да споменем и това, че чрез семката на плода се маркира идеята за заложената в него оплодителна сила, зачатието и раждането, т. е. „възпроизводителната функция в еднакъв смисъл се визира от плодното дърво и от неговите плодове. Най-общо в древногръцката и във византийската култура” образът „носи характерна еротично-брачна символика”. Традиционно ябълката се обвързва с мъжкото начало. В семантичния й периметър от митологична гледна точка са имплицирани значенията даряваща и възвръщаща живота, като по този начин тя се превръща в своеобразна граница между виталното начало и есхатологичния край. Очевидно е, че и в тази творба се конструира свят, подвластен на Ероса. Цветовите решения тук са в полза на зеленото, синьото и черното.

Зеленият звят маркира квалитативните категории свиване и пасивност, а в метафизичен аспект е експликация на вечността. Семиотичният му код предполага многозначност, генерираща още една семантична препратка, а именно – зрелост, от гледна точка на цикличността. Женският образ на това платно оставя явна диря след себе си, напомняща опашка на комета. Устремен напред, той сякаш прониква в художественото пространство през портал от друго измерение, от друго време. Метафориката на спомена тук се разгръща посредством прозореца. Чрез неговата тъждественост с огледалото става възможно завръщане в миналото, в което творческата душа се оглежда. Прозорецът става медиатор между тук-битието и времето някога преди, възродено от паметта. Шифърът на бъдещото случване е заложен в образа на корабите, които плават в безкрайното синьо море. Пътят надхвърля конкретната пространствена предства и се свързва с параметрите на човешката душа – с душата на художника. Всъщност това, което е налице в коментираната творба, е едно определено темпорализиране по направлението минало – настояще – бъдеще. Историята се реактуализира, както вече споменахме, от семантиката на прозореца; сегашното случване се маркира от зрелия спомен за жената, нахлула в съзнанието на твореца, а предстоящият път се свързва с корабите, плаващи в открито море; и всичко това, чрез значението, имплицирано в зеления цвят, се увековечава на платното, което ще разказва своята история и в друго време, и на друго място.

Ако имаме предвид изложбата на Атанас Хранов от 2010 година, носеща наименованието „Curriculum vitae“, което в превод от латински означава автобиография, ще установим, че всъщност изключително умело се конструира едно завръщане на твореца по житейската парадигма. Генеалогично художественият наратив на картините се помества в крехкото детството, за да премине през юношеството и да достигне зрелостта – периоди, съпътствани от неизменното присъствие на любовта в различните й форми.

В споменатите експозиции образите са по-скоро абстракции, отколкото конкретни реалии. Те продуцират сакралното хранилище на паметта. Всяка една от творбите представлява огледало, в което художникът съзира съкровените аспекти на своята сензитивност и душевност. „Човешката природа (…) вижда и разбира себе си чрез Другия” (Протохристова 2004: 25), така и творецът обективира параметрите на своето битие, посредством спомена за жените, които е обичал и свързаните с тях пространствено-времеви ориентири.

         БЕЛЕЖКИ

 

  1. Определяме цветето като тайнствено и мистично, поради невъзможността да определим флоралната му разновидност.

БИБЛИОГРАФИЯ

  1. Алмалех, ел. източник: Алмалех, М. Семиотика на цветаhttp://liternet.bg/publish17/m_almaleh/semiotika.htm;
  2. Джаджев 1999: Джаджев, И. Основен курс по естетика, Варна, 1999;
  3. Колева, ел. източник: Колева, В.Естетика и ритуал- http://liternet.bg/publish/vkoleva/estetika/content.htm
  4. Протохристова 2004: Протохристова, Кл. Огледалото: Литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни наблюдения, Пловдив, 2004.
Advertisements