Кутия за сънища II – още един банален опит

***

Сводница проклета е съдбата..

Тази вечер луната беше кръст, огромен, сияещ кръст. Стои зловещата луна, прикована там на небето…и кървавочервена те гледа с изкривена усмивка…Дали това беше предвестник на някакво нещастие?

Винаги, когато нещо подобно се набиеше в съзнанието й, тя се опитваше да го обясни чрез суеверни практики. Човекът е странно същество. Осланя се на митове, легенди, върти се три пъти, ако види черна котка, а всъщност квалифицира себе си, в повечето случаи, като хомо религиозус… Но в крайна сметка винаги сме били изтъкани от противоречия. Именно в това се състои очарованието – човешкото противоречие.

Няколко дни по-късно тя стоеше на един стол, пушеше цигара, тялото й беше мокро, влажно, мръсно…дали от страстта, която вече бе обхванала душата й, дали от вечерната мараня…а може би и от двете по малко…Странна амалгама от подтискащи физическия й комфорт усещания. Пушеше и мислеше, че щастието й тази вечер е заключено тук – в тази малка, задушна, прашна стая… Нейното щастие! За него беше готова да убие човек! Нейното щастие обаче… всъщност беше в другата стая и разговаряше със своето щастие… Колко банално… Димът за миг притъпи сетивата й, виното също помогна, макар и разредено с бучка лед, което „красноречиво” показва липса на всякаква естетика и добър вкус. Ала, след като премина ефектът на евтините опиати, тя отново попадна отрезвена в малката стая, леко задимена…със завеси, пропити от алкохол, а нейното щастие все така диреше и се опитваше да спаси своето…неговото си…а това не беше тя…

Дали?

…а всъщност дъното е пътят към катарзиса.


КУТИЯ ЗА СЪНИЩА I

Всяка история си има някакво начало. Всяка история има сюжет, фабула, безброй малки и не толкова малки кулминации. Има си развръзка, край, а после идва добрата стара носталгия, за да отрови душата с онова разяждащо (само) съжаление, за да покани в душевните будоари…с цялата си прелест…самотата. И така до края на света. Животът – банален, обичан, отричан, е една малка историйка с всичките си сюжетостроителни елементи, а понякога, съпътстван и от митове, се превръща в митологема. Ето Омир, Шекспир и Христос! Безброй въпроси, ярки ореоли и няколко въздишки. Слагам всичко в онази малка кутийка за сънища, която си измислих, за да избягам от хората, от мислите, от себе си.

Прав е Зигмунд Фройд – толкова много изтласквания и толкова малко вдишвания.

А аз се задушавам!

Кога ли идва инспирацията?

Идва ли изобщо?

Или си измисляме своите малки истории…толкова незначителни, колкото сме и самите ние. Именно заради това…ги правим грандиозни, увековечавайки ги на платно, на лист хартия, струна на виола, клавиш на пиано и тогава гениално, почти колкото благородния порив, породил мисълта, възкликваме: Ето това е изкуство! Та какво разбираме ние от изкуство, от божествен промисъл? Слагаме си непрестанно маски, за да се скрием от себе си. Издигаме мостове към Другия и сами ги унищожаваме.

Човекът не е създаден, за да гради.

Човекът е измислен, за да разрушава и в това се корени генералният механизъм на т. нар. еволюция. Деструкцията на индивида ще бъде нейна висша форма.

Къде са сега философите?

Тези празнословни самозванци, окичили се със сакралното прозвище, което не е нищо друго, освен откровена експликация на егоцентричните им същности. Всички сме такива. Ние живеем, за да си измисляме истории и да ги разказваме.

В началото бе словото.

Къде са поетите?

Къде е Данте?

Пази ме, талисмане мой! Къде е Пушкин?

Те всички са с Вергилий. „Надежда всяка тука оставете” – гениално!

Аз просто искам да потъна в Лета…

И аз във теб

И аз във теб

И ти във мен

Светът уж ставал по-добър

А ний не сме

Каквото бяхме

Светът не става по-добър

Дали ще сме

Това което

Прави света уж по-добър

Но всъщност “ний”

И “ние сме”

Не фигурира синтактично

А “бяхме”

„Няма и да бъдем”

Звучи по-точно лингвистично

*************